Правителството продължава да си мисли, че проявява невиждана диалогичност, когато консултира всичко с всички и отстъпва пред всяка съпротива. Наистина, диалогичността е хубаво нещо; и наистина, такова диалогично правителство не сме виждали. И наистина, накрая, е по-добре да диалогираш по антикризисните мерки, отколкото да ги стовариш изневиделица и после да се натъкнеш на всенародна съпротива, както става в Гърция.

Но и в диалогичността, както във всичко друго, трябва да има мяра. Защото всяко полезно нещо, когато отиде отвъд естествената си мяра, се превръща във вредно нещо.

Това се случва на правителството и обяснява, защо то изглежда лишено от воля, объркано в политиките си и непоследователно в действията. Защото отвъд своята мяра, диалогичността рано или късно се превръща в елементарно малодушие и в отказ от управление.

Когато поговориш с някой министър, доста бързо ще чуеш нещо от този род: „Управлението е възможно само, ако се правят постоянни компрпмиси и отстъпления. Инак съпротивата те помита и се превръщаш в политически труп, както досега се е случвало на всички реформаторски правителства”.

Тъй като нищо в тези изказвания не е верно, те са просто извинения за малодушие. Да видим.

Досега сме имали само три реформаторски правителства: на Попов, на Димитров и на Костов. Димитър Попов отвърза цените и даде старта на пазарната икономика. Той не се превърна в политически труп, но той не беше политик, така че този пример не важи. Важен обаче е резултатът: решителното отвързване на цените спаси България от пропадане в блатото на онзи поскомунизъм, който погълна повечето бивши съветски – а и някои бивши югославски – републики.

Филип Димитров се превърна в политически труп – но не защото правеше реформи. А защото неговото правителство не успя, за 9-те си месеца живот, да направи реформи. Остана обаче онова, което успя да стартира – връщането на отнетата собственост на обикновените хора, която стана основата на българското стопанско възстановяване.

Иван Костов също се превърна в политически труп – но не защото правеше реформи. А защото тогавашният политически елит отказа да сподели с народа болката на реформите. Забогатя „необяснимо”, както се казваше тогава; и се оказа без гласоподаватели. Онова обаче, което Костовото правителство успя да свърши, се оказа достатъчно, за да изведе страната от зоната на здрача – от онова историческо гето, където пропадането назад в комунизма е възможно да се случи във всяка една секунда. България получи достатъчно здрави основания, за да бъде приета в ЕС и в НАТО.

А е и доста спорно, дали Костов продължава да е политически труп. В последните години доста добре мърда като за труп... Да не говорим, че ако ГЕРБ бяха решили да се доверят на неговия огромен опит, щяха да си спестят доста неприятности.

Дето се вика, дори и реформата да те трупира, все пак вършиш важни неща за Отечеството. Но реформата дори не те трупира. Тезата на ГЕРБ-ерите – „ако реформираш, ставаш труп” -  е исторически невярна. Тя е и политически напълно неграмотна, тъй като ГЕРБ-ерите не си дават сметка за нещо напълно елементарно.

Правителството на Борисов е първото, което е избрано, за да прави не друго, а – реформи. Това е уникален исторически късмет. Зад никое друго правителство не е стояла такава ясна поръчка: „Правете реформи”. Филип Димитров беше избран, за да ни отърве от комунистите, а Иван Костов – за да има хляб и заплатите да не бъдат по 8-9 долара месечно. Реформите и на двамата бяха изтърпявани, защото бяха начинът да се свърши работата, за която бяха избрани. Но те не бяха избрани, за да правят именно реформи. И в някаква степен прекалено бързото реформаторство доведе до степени на объркване сред електората.

ГЕРБ пък беше избран точно за да реформира. И оттук: ГЕРБ ще бъде съден по това, дали реформира или не. Колкото повече реформи прави – толкова по-голяма подкрепа ще има. И обратно: колкото повече потъва в компромиси и отстъпления, толкова повече ще губи подкрепата си. Това е елементарно просто за разбиране, а и вече се случва. Всичко сондажи на общественото мнение го доказват: хората отдръпват подкрепата си, тъй като смятат, че ГЕРБ не знаят, какво правят.

Може би още по-лошото е убеждението на ГЕРБ-ерите, че на всяка крачка се натъкват на непреодолима съпротива. За всеки трезвомислещ човек е ясно, че това изобщо не е така. Че е точно обратното: правителството се радва на удивителна степен на подкрепа, като се има предвид, че за една година не е довело нищо до край. И че е отстъпило по много от най-важните направления.

Тук вече си личи липсата на опит. Лавнат срещу Игнатов дузина академични феодали и той е убеден, че срещу неговата реформа има истинска война. А такава няма, тъй като на всеки протестиращ академик се падат поне 10 000 подкрепащи Игнатов гласоподаватели.

Или: вдигнат шум стотина доктори против здравната реформа – и следва паническо отстъпление по целия фронт на здравната реформа. А истината е, че милиони гласоподаватели подкрепят реформата, тъй като дълбоко им е писнало да попадат в лапите на сегашната, убиваща всичко по пътя си здравна система.

Така е във всичко сфери. На всеки опонент на реформита има хиляди и милиони поддръжници – но правителството чува само противниците си. Така се ражда методът на действие, известен като „правим онова, което иска най-близко намиращият се до нас протестиращ”.

Защо тогава, питат ГЕРБ-ерите, срещу всеки протест на 20 баби против здравната реформа не се организира многохилядно шествие в подкрепа на реформата? Което, съгласете се, е напълно дилетантско. Хората вече са подкрепили реформите с гласа си – защо всеки ден да излизат по митинги, за да потвърдят своята позиция? И как би изглеждало това: днес – шествие в подкрепа на здравната реформа; утре – на образователната; вдругиден – на прилагането на евродирективите в областта на водите; после – за съдебната реформа... Кой ще работи?

„Ръководството трябва да ръководи, а не да се влачи след общественото мнение” набиваше в главите на своите министри Маргарет Тачър. И ръководи Великобритания така, че от най-закъсалата европейска страна я направи най-напредналата. И го направи напреки на съпротивата на всички значими обществени групи. У нас, напротив, единственото, което премиерът Борисов би получил, ако най-сетне започне да ръководи страната, е – драстично увеличение на подкрепата сред обществото.

Просто е до сълзи и е обидно, че правителството не разбира такива фасулски неща.

Или може би, както казват героите в „Умирай трудно 4”, на правителството му трябва да бръкне по-надълбоко и да изнамери още един комплект топки, че наличните май не му стигат...