-Чу ли новината? – с победоносно изражение на лицето Петрова попита Петров.
-Коя от всички? – отвърна Петров с типичния си скептицизъм.
-Триста души тормозели държавата и щели да ги респектират – тросна му се Петрова. – Срещу тях ще се изправи въоръжената до зъби 70-хилядна армия на МВР!
Петрова сияеше, но Петров не бе обядвал и вечерял и не му беше до оптимизъм.
-А досега що са дремали?
-Щото не се имали системен подход – отвърна Петрова. - Но вече са направили хоризонтален и вертикален анализ и работата станала по-ясна.
-Вятър работа – махна с ръка Петров. – И по диагонала да анализират и инвертаризират, доникъде няма да стигнат. Нали и по-рано ги хващаха, а съдът ги пускаше? И сега ще стане така. Поредната димка…
-Ти не си българин – кресна Петрова, възмутена до дъното на душата си. – Не мислиш за България и българския народ!
Петров се ядоса на свой ред - Че кво ми пречат лично на мене разните бизони, барети, дебили, очи, вратове и другите добичета, органи и телесни течности и части? 

-Как така? Създават напрежение и несигурност в обществото, рушат авторитета ни пред Европа и света, развращават подрастващите, които ги имат за герои и сляпо им подражават, като се държат безобразно…
-Хе-хе-хе! – ехидно се изкиска Петров. – Та Желева да не ни изложи по-малко, а?
Петрова позеленя.
-Нека ти кажа нещо! – изсъска тя и Петров неволно се сети за един филм на „Нешънъл джеографик”  за най-отровните змии на планетата. - Докато мисленето ни не се промени и не стане позитивно, никога няма да се оправим!
Петров реши да пробва друг метод.
-Като ми говориш за системен подход – започна по-отдалеко той, - и аз ще ти кажа нещо. Знаеш ли колко пенсионери издържа у нас един работещ? Знаеш ли колко са безработните, децата, социалнослабите, циганите…
-Шът! – изшътка му Петрова. – Ще казваш роми, че може да те чуе някой ромозащитник и да те прати на съд като лани, а там вече не потупват по рамото за прояви на нетолерантност спрямо етноси и малцинства…
-… добре де – ромите?! Колко работещи ги издържат? А те само бият, изнасилват и ограбват българите по села и градове! И само тях ли хрантутя аз?! – все повече се палеше Петров и дори се разгърди, удряйки се в пилешките гърди с юмрук като горила от филм по „Анимал планет”. -  Ми тютюнопроизводителите, зарад които направиха цигарите по пет лева? Що не намериха някакъв друг  поминък, ами от 1396 г. все тютюн отглеждат? Ми държавните и общинските чиновници? Ми всички тия политици, държавници, спортисти?... Тях кой ги издържа, а? Знаеш ли колко са всички? Цифром и словом - 6 милиона и двеста хиляди души! Какво са триста бандюги срещу тази армия?! Кой ме тормози повече мене, така като ме гледаш?
Петров се изправи в целия си ръст от 171 см – дребен едноличен търговец с малка фирма, бедно положение и вечна задлъжнялост към НОИ, НАП и ХАП, КАТ, НЗОК, Райфайзенбанк, НС, МС, БУМ, ХАМ-ХУМ и ЛоКУМ.. 
-Е какво – да уморим пенсионерите и да оставим децата да гладуват ли? – Петрова застана срещу Петров с ръце на кръста. Петров си спомняше тази стойка още от Чудомир и леко отстъпи. - И ние имаме майки и бащи, и деца имаме, и внуци ще имаме – живот и здраве! Че ти тури в един кюп целия наш изстрадал народ! За кого ти е жал – за народа или за бандитите?!
-За никого не ми е жал – коравосърдечно отвърна Петров, добил кураж и отстъпвайки заднишком назад към банята. - Но и да ги хванат тия триста души, с мед мога да ги намажа! …..Ама целия народ не мога, ясно ли ти е?
Петров не лъжеше – той търгуваше с пчелен мед и знаеше много добре колко буркана стигат на глава от населението…
Ако, разбира се, не му разбиеха склада.